Малко hate към чалгата

Хората определено се променят!
Ето, аз например, като студентка в името на компанията ходих на чалгарийници, но сега само като се спомене името на мъжки цигани с цици, които "пеят" все едно им ръчкат нещо в отделителната система или няк'ви селски пръчки веднага спирам известията от този човек или спирам да чета статистика на гугъл, или новина, или каквото и да е.
А как съм отвикнала дори само мутрите им им да видя. Мъжете едни с неуточнена сексуалност - хем пеят за жени (поне така беше преди 2-3 години), хем се държат като педали....хммм мачо-педали може би! А жените...леле....ЛЕЛЕ! Няма ли кой да им каже на бедните, че хората са запознати с женската анатомия, няма нужда да ходят на "концерти" само по два колана. Ама то каквито текстовете, такива и изпълнителките им. А този грим, сигурно после с лъжица си го махат. За един месец ще се напълни една кофа с фон дьо тен!!! А за дрехите, явно следват примера на сврачките "Да е лъскавичко", то и циганките все с лъскавичко, защо ли така се намират общи черти - загадка! В Трявна може да липсват много неща, които ги има в големите градове, но едно от тях за огромна радост е залепените навсякъде плакати с чалга мотив. Сега като отида във Варна и видя такъв се извръщам, все едно гледам размазано лайно на стената. Но стига съм ръсила обратното на обич...все пак да не се поддавам толкова, че ще премина от Тъмната страна!

Сърдете ми се колко' си щете, не ме кефи тази помия. Няма как да го крия. Но за мен е важно как се държи човек с мен, а не какво слуша, с какво се храни, как се облича, дали се гримира (важи и за момчета и момичета), как говори, какво минало има, колко пари има и другите черти, които откаченото ни общество е наложило. Идеята ми е, че не обиждам, приятелите ми, които слушат споменатата по-горе помия, а ги приемам за приятели, въпреки това.

Стой на поста

    Най се кефя, когато кофти лелки възроптават мое мнение по отношение на времето на Социализма. С нафталираните си снимки тръгнали да ми се зъбят и да ми обясняват, че не мога да правя изказвания, защото не съм живяла в това време. Те знаели как е, аз - чушки. Хмм... Хммммм... Дълбокомислието на дами запазили прическите си от 70-те до днес, заслужава да бъде отразено, но нека не забравяме и господата, който все още пускат соц-шеги или казват -  "ако този виц го беше разказала по Бай Тошово време, щяха да те арестуват". И така, ако следваме елементарна логика (знам, че не е за всеки, особено, ако са ти промивали мозъка и са успели) значи всеки може да се изказва за времето, което е живял. Така излиза, че аз мога да се включа единствено в интервала от '88-ма до днес, но там идва друго, за Жан Виденов също дума не мога да обелвам, защото съм била дете и нищо не съм разбирала, а за събития от '89 не ща и да отварям темата...или защо пък не. Имам интересна история и от там. На 10-ти ноември при свалянето на Тодор Живков, родителите ми са били едни от тези, които са се радвали на събитието, когато са го съобщили по новините, те са се хванали за ръце и започнали да танцуват, аз съм била там и съм решила да вляза в атмосферата на стаята и съм хвалана плюшеният ми котарак Еркюл (тогава мой ръст), казала съм "Коте, гуш" и съм започнала да танцувам с него! Ето, изказах се, съдете ме сега. Отклоних се малко, нека се върнем към онази логика...елементарната. Да кажем, че се считам за разбираща времето си от 15 годишна, да не казвам 20, че ще е прекалено, Мога да коментирам Бойко и Станишев. Супер! Има какво да се каже за тях. Толкова за мен. По онази логика на мрънкалата, намиращи кусури, искам да се изясним - принципни хора очевидно, едва ли не вече е въпрос на уважение и чест за тези изказвания. Ето какво имам да им кажа - аз ще продължавам да се изказвам подходящо или не, където искам, защото аз казвам каквото мисля и мисля каквото казвам ("Say what you mean, mean what you say. Now, if everybody followed that rule, there'd be a lot less trouble." -- Bob Cody. from: Interstate 60), не откривам аз топлата вода. Но нека, вие, уважаеми госпожи и господа, нетолерантно неотчитащи промените във времето не обелвайте и дума за Левски и Ботев, за ужасните 500 години, заради който още позволяваме да бъдем тъпкани, нито пък за Симеон Велики, Крум или камо ли за Аспарух. Дума да не съм чула за Сухия режим в САЩ или Първата световна война. Вазов, Вапцаров, Гео Милев, нека бъдат споменавани и предизвикващи възхищение от съвременниците им (които очевидно не сте вие, освен, ако нямате някоя дълголетна тайна съставка за споделяне) и от тези, в чиито сърца живеят, които ЗНАЯТ и ОБИЧАТ всяко парченце от историята на България. Аз няма да се променя, не искам. Знам какво искам от този живот и знам каква е мисията ми на Земята, определено това вдъхва много смисъл в съществуването ми, дава ми собствена подкрепа, когато не я получавам от другаде и ме кара да държа юздите на този вихрогонен живот здраво. Затова и заради други по-маловажни причини не бих се променила, не карам никого да харесва всичко, което казвам...да не би аз да харесвам всички чужди изказвания. Но щом някой иска нещо от друг, нека сам да го постигне първо. Щом смятате, че компетентността се изразява единствено от какво си преживял през дадено време, добре, никого няма да обеждавам, че греши, щом за себе си е прав. Но за да има тежест контрата ви, трябва и вие да си спазвате ограниченията, които поставяте. Ако ви удобно, бъдете учтиви и ги предложете на други ЧАК тогава.
    Благодаря за вниманието! :)

Поне обогатих биографията :)

Готината версия, която настоявам да се приема за официална

Както си карах Джони из едни планински каньони и правих страшни лупинги и други невероятни трикове на една и две гуми, забелязах зайче в беда - три огромни динозавъра се втурнаха да го ядат, аз обаче минах ловко между краката на първия, карах на задна гума по гръбнака да втория и грабнах зайо секунда преди третият да го изяде, минах през отворената му уста и счупих единият му зъб със степенката на Джони. Скрих зайо в хралупка и избягах от динотата. Продължих с номерата - ах, как ги умея, но малко се надцених и без да знам, че динозавърския дъх имал действие на опиат със закъснител, скокнах от една 30 метрова скала с колелото (нещо по принцип рутинно), но точно тогава ме "хвана" драхуаната и се изпльосках на скалите и счупих крачуни.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Скучната версия, която се води реалност

6-ти ноември 2013г. на вид поредния обикновен ден...дори и не съм подозирала, че ще отбележа нещо от него в блога си :) Станах... късно, закъсняваща за работа, видях, че нашите са нахранили животните вместо мен (благодаря им), забелязах също, че нямам време за моя закуска, което в последствие се оказа голям плюс. Качих се на Джони и тръгнахме към работа. Карам си по същия път със същата скорост и когато наближавам завоя, в който от Бенсковски преминавам на Индустриална, виждам, че от към Украйна идва кафява лека кола и няма да мина пред нея затова намалявам да изчакам и да си използвам инерцията после, но тя минава покрай мен и аз продължавам надолу и (описаното с подчертан шрифт се случва в рамките на 3 секунди) завивайки по острия 90 градусов завой виждам, че от долу идва редица от 3 коли, първата, бяла лада нива (или нещо подобно) ще завива нагоре към мен и от Украйна се задава още един, не се случва за пръв път да се разминавам с повече коли там, но този въпросния белия реши да сече завоя и рязко влезе в насрещното платно на 5-6 м от мен, между него и тротоара имаше около метър разстояние, нямаше как да мина между него и тротоара и да успея да завия, а ако не вземех веднага завоя щях да се ударя или в някой от редицата след него или от идващият от Украйна, не ми остана нищо друго освен да се свия максимално до тротоара и да натисна спирачка (дам, една беше - задната) с всичка сила, задната гума се извъртя на ляво, как не отидох под нечии гуми, така и не разбрах, усетих, че ще падна, но съм падала така хиляди пъти, затова не съм предприемала скачания или други неща, а и скоростта на падане не беше бавна...но явно с дясното ми миличко сладичко краченце съм стъпила с цялата си тежест и ускорение на асфалта, счупила съм красивата си чочина кост на подбедрицата, но колелото продължи да се усуква, което усука и вече счупеното ми краче горкичко и се получи доста грозна гледка, подух се за секунди. Болката беше нетърпима, не можех да мръдна, всички коли ме подминаха, какво ли са си казали "пф, поредната неграмотна колоездачка". 3-4 минути стоях на пътя и не знаех какво да правя, да долазя ли до тротоара, но ми изглеждаше по-лесно покоряването за Еверест, да се обадя по телефона, но на кого?!?!? Бърза помощ, такси, на някой близък, на шефката........докато се чудих какво стана и какво да правя се появи един добър човечец, който ме пренесе на тротоара, докара и Джони (той поне остана невредим милия) и ме пита как съм, какво стана,  да ме закара ли някъде, да се обади ли на някого. Но аз му казах, че няма нужда и му благодарих, че е истински добър човек. Като че ли свикнах с идеята, че ще ме боли, но трябва  да направя нещо, взех се в ръце и се обадих на баща ми да дойде да прибере Джони, извиках любимият ми таксиджия ever - чичо Веско и се обадих на шефката Гинка, че няма да ходя на работа, казах й защо, а тя след като изпсува типично по Жълтешки няколко пъти ме пита за една поръчка, не съм й я била издиктувала, както по-късно през деня се оказа, че тя греши...точният момент оцелва винаги, признавам я! Както и да е. Качих се в таксито охкайки и чичо Веско ми каза даже, че е имал поръчка другаде, но е хвърлил всичко и е дошъл за мен...колко е добричък! Помогна им да сляза и да отида до вратата на Спешна помощ и ме приеха. И там изненада - Герито. Когато не работи в Спешна помощ е в парфюмерията срещу моя магазин и от там сме приятелки. Доста присърце прие случая ми, а аз се поуспокоих, че имам вътрешен човек :) Назначиха ми снимка и ме сложиха в количка и зачакахме пред рентгена. Разказах й какво е станало и само повратях - само е усукано, няма начин да е счупено...няма начин, ама дръжки. Тънката кост на подбедрицата е счупена и усукана - nice! Заведоха ме в ортопедия, казаха ми, че имам голям късмет - днес имало и хирурзи и анестезиолози и а-у там всякакви необходими, а по принцип за случаи като моя пращат пациентите в Габрово. Казах си до тук с вътрешният човек, а то се оказа, че аз съм направо вип пациент :) познавам една от сестрите там - Ренета, въпреки че не беше на смяна старшата сестра се сети за мен и на всеки доктор или сестра казваше - това на нашето Рени приятелка. И така заведоха ме в една стая да се подготвя за операцията. Това беше най-трудното сваляне на дънки в историята за сваляне на дънки по света, но са нови, хубави и здрави :D О, чудо! Казаха ми, че ще ми сложат пълна упойка, защото усукването е много стабилно и ще рева като див звяр, ако съм само с местна....само това ми трябваше да чуя. Както бях запазила самообладание до сега се сетих за един съсед, който не се събуди от упойката и като изпадна в якия депрес...викам си дай да се обадя на мама и на Тишо да се сбогувам, мале кой ще ми гледа кучетата и като рукнаха онея сълзи, сестрата ме успокоява там ама....без ефект. Отидох в операционната вързаха ми ръцете с каиши - викам си е туй то, тука стана страшно. Питаха ме - усещаш ли да те хваща упойката, казах не и следващото, което помня е, че се събудих в стаята :D дойде сестрата и ми каза, че много съм бесняла, вика ми - счупеният крак го държа, ама със здравия толкова много рита и го мятка, едвам го удържах... Викам си леле, буйствала съм, а!?! От там нататък вече не е интересно, малко труден пациент бях, но нали съм овне, как да не съм вироглаво! Но си беше типичния болничен престой, дори вип статуса ми продължи и с нощната смяна, където сестрата се оказа съученичка на майка ми. Дойдоха няколко приятели на посещение, аз на никого не се обадих специално да се похваля, но те разбрали случайно и едното момиче Марина, толкова навътре прие всичко, че чак като се прибрала се е обадила на нейн познат полицай и на другия ден дойдоха да ме разпитват. Аз до тогава изобщо не съм се и сещатала, че трябва да потърся полиция....смятай! Двамата полицаи бяха много любезни, но ми обясниха, че едва ли ще го намерят, защото са минали повече от 24 часа, ако съм се била обадила веднага щели да пуснат коли и да го намерят, но с толкова малко инфо и на другия ден, едва ли не трябва сам да си признае, за да го хванат. Но няма значка дали вярваш в бог или съдба или космически сили, но ще му върне, така че не се тревожа, че ще остане несправедливост.
Големия ми проблем сега с шефовете ми, който все минават метър и се правят на тарикати. Но там е дълго, кратката версия - не работете в Максинвест - представители на Ролпласт и за бога братя не купувайте от тях!!!

Best friends forever

   Толкова много ми липсваш....от сега усещам, че ще съчетавам редовете с букви с редове от сълзи...Но така е, като съм без теб. Ето вече със сълзи на очи си мисля хилядите неща, които сме правили заедно, който сме споделяли и как можем с часове да говорим за мой идиотски, маловажен проблем, само за да знаеш накрая, че със сигурност съм го преодоляла...Животът ми без теб не е пълен, липсвам ми едно парче от сърцето. Колко радост и щастие са минали през нас, когато сме били заедно, колко откачени лудории, били те в дискотеки или по палмите. С никого не мога да говоря, както с теб...и ето сега имам нужда от теб, а теб те няма, ти си там с твоите проблеми, за които съм сигурна, че искаш да говориш с мен и да минат пак тези въпросни наши часове. Да изчезне останалият свят и да си кажем пак "За бога, колко 82-та минаха докато си говорим на тази спирка". Липсват ми тези наши разговори. Сега определено имам нужда от такъв, затова ти пращам среднощен смс, само за да ти кажа, че те обичам. Ти го знаеш, нали? Никога не се съмнявай в това. Като си спомня как взаимно сме се разведрявали в тъжни моменти - първо много алкохол (много като за мен, ти си бик) и после дискотека до светло, да ме изпратиш до вкъщи и да чакаме таксито ти или 82...но в такива случаи първото дошло. Как закъсняваме за някъде, за да заспи кучето, което е тръгнало след нас, за да не се тревожа какво ще стане с него. Как сме излизали в 1 през нощта, само защото някой ме е подлудил....а сега като ме подлудяват...какво да правя? Не знам наистина. Мислих си какво съм правила преди в такива ситуации, но нищо не мога да се сетя, ти заличи всички лоши спомени от времето преди да се срещнем и да ми кажеш да съкращавам Граница на производствените възможности - ГПВ, защото ще го използваме често. Ами като ходихме в чалга дискотека, защото исках да видя волейболистите....леле много Ерик Клептън се слушаше преди това, помниш ли :) Помниш разбира се, нали имаш памет на слон....моят слон. Толкова неща се преобърнаха от тези наши неразделни години, преобърнаха се и до началото на това лято тенденцията вечно беше наопаки. Тогава чак от няколко години си спомних какво е щастие. Но различно от нашето заедно...да ми се обадиш, докато чакаш рейса, да си говорим безсмислици и глупости един час, защото ми е скучно сама да чистя шкафовете. Имам нужда от твоето рамо - да поплача, когато имам нужда (сега), да се облегна, когато съм изморена (сега) и да поспя, когато вече нямам сили (както сега). Но не само имам нужда и от устата ти, със гласните струни, целия комплект, само ти знаеш как най-добре да ме успокоиш, винаги знаеш какво да кажеш, как може да ме познаваш толкова добре? Следващият път като се видим ще откъсна тези въпросни части от теб, на мен са ми крайно необходими, все пак ползва ги толкова години, стига себичност...сподели ;) Всичко, което напиша ще е малко, ще имам нужда от дни да ти кажа всичко, което искам. Мога да говоря 24/7 с теб. Знаеш си ме :) В крайна сметка какво написах, нищо не написах, но трябваше да напиша нещо, на моите несвързани мисли им трябва време, за да се разберат от публиката....но за мен е важно ти да ме разбереш, дано прочетеш това, защото искам да ти кажа, че for me, it isn't over!  Прости ми за закърнялото ми от скования ВИНС творческо изразване и едно несвързано, нелогично, мое си чао за сега, но не за дълго надявам се.

А е толкова по-лесно с животните

Да мислиш и да вярваш, че можеш да променяш човешки животи...колко приятно и наивно чувство или поне до момента на разочарование. А е толкова по-лесно с животните. Те просто ти се доверяват безрезервно и имаш свободата и радостта да ги правиш по-щастливи. Да виждаш как пред очите ти животът им става все по-добър и да знаеш, че това е заради твоята намеса. Може би прекалено божествено усещане, което те кара да си мислиш, че и с хората може да се процедира така. Жалко, жалко, че не гледам реалистично на тези неща. Все си мисля, че съм с житейската мисия да направя света по-добър, но явно не мога да покрия целия спектър, ще помагам на животните и цялата природа, а хората ще забравя, ще помагам единствено, ако ме помолят. А после всички ще ме хулят как се грижа за кучета, а на хората майната им. Но за мен е просто и логично да бъдеш добър и да направиш нещо, когато забелязваш нещо от страни, което дори самият човек не може да види. Не е ли така? Бъркам се прекалено много в чуждите животи? Ами тогава да спра да помага на стари хора, които носят тежки чанти, а? Но всички ще ревнат в хор - "ако беше някоя мастия щеше да направи нещо". Или да спра да отстъпвам мястото си във влака, да спра да оставям по левче на улични музиканти. Да казвам благодаря, не от благодарност, а от етикет и по същата причина да пожелавам добро утро и приятен ден. Когато някой падне на земята да не си го слагам на душата, а да си гледам по пътя като кон с капаци, които сама съм си сложила. Когато приятелка е тъжна да й кажа "Не се съсипвай, стегни се, като се оправиш ми се обади да излезем да пием по една бира". Когато съм права в караница да не преглъщам егото си и да се извиня само, за да сме в добри отношения, а да се цупя или да изтрия този човек от живота си. Да продължавам ли? Когато някой иска да отиде на море да не предлагам апартамента си, а да кажа - ами приятно изкарване. Когато някой е гладен да не му давам храна, а да му кажа "Карай, все едно си на диета". Когато някой е тежко болен да не му давам кураж и надежда, а да стоя на страна от грозната гледка. Самотните хора нека тънат в самота, това, че само аз го забелязвам е нищо повече от лоша карма. А е толкова по-лесно с животните Лесни са за разбиране и ти се доверяват. Обичам ги, обичам безрезервната им любов и позитивната енергия, в която можеш да се удавиш. Винаги като съм гледала двойки, които са заедно от 10 години как се обичат като току-що запознали се, все съм си мислила, че и при мен ще е така - любовта ще е вечна и взаимна и саможертвена, такава гореща и горяща, като стихия, която заличава всичко, за да се открои над сивия фон, като диво, свободно немирно животно, обичащо свободата си! Ех, мечти нереални, защо все сте ми в главата. Явно времената, в които живеем е късно за романтика.

А е толкова по-лесно с животните...

Няколко излишни думи за любовта

    От толкова индивидуални характери няма как да има едно правилно поведение спрямо всички. Или трябва да поставиш себе си на първо място, или някой друг или като мен като пълна глупачка, да се опиташ да угодиш на всички без да нараниш никого. След повече от 24 години пълни проучвания и експерименти по темата стигнах до извода, че ...няма как. Не можеш да отвърнеш на чувствата на всички положивелно и едновременно, не можеш да търсиш нещо от някого, който не иска да ти даде нищо. Какво остава може би единствено неангажиращ секс? Да, ама не! И това не става... мисля, че няма нужда да уточнявам защо. Просто е - когато имаш нужда от подкрепа, а нямаш някого, на когото да разчиташ си казваш "Майната му, имам приятели", но когато и приятелите не могат да ти помогнат или не искат или си имат по-големи техни проблеми или по каквато и да е друга причина не намериш упора никъде си казваш друго "Мамка му, нямам си никого".  Колкото и да ми се иска да напиша още хиляди думи по въпроса мисля да спра до тук. Прекалените оплаквания и търсене на душевни отдушници трудно могат да оправят положението, най-много да те вкарат в една леко небрежна депресия. А от нея кой ли има нужда.

   И да, наясно съм, че Кремито и Паньо вероятно ще прочетат това и ще ми се чудят как така съм толкова откровенна така публично, но понякога ти се иска да поговориш с някого за тези неща, а като няма с кого, трябва да се изкара някъде.

Твърде много трупове

♪ ♫ ♬Хубава си, моя Горо ♪ ♫ ♬

14 март 2013г. със сигурност ще влезе като черен ден за историята на Трявна.

Нещо, което не ме сме очаквали, защото сме в планина, в котловина, а не в Калофорния. Как можеш да се подготвиш за това?! Една приятелка дори ми каза, че ламарините хвърчели като вълшебни килимчета. Колко покриви са опустощени, колко прозорци, мазилки, спирки, табели, билбордове... Стихията беше силна. Силна и могъща и сякаш баба Марта се показа чак сега и се разфуча, за да си навакса за всички топли дни до сега. Жалкото е, че най-силен удар понесе самата природа.

ул. Георги Бенковски

тук живя Сара-Сали до преди няколко дни, добре, че по време на бурята не баха там с бебетата й (I част и II част)

 Всичко друго е възобновимо, но не и животът. Човешки живот в Трявна не беше отнет, но за сметка на това загинаха хиляди красиви дървета.

          Недвусмислено

Дали те имат чувства и душа,  дори няма да отварям темата. Но знам за себе си, че гледката ме разтърси до основи.

Толкова ми беше тъжно, толкова сълзи изплаках, дори отказвам да го приема, както би било когато губиш близък или приятел... Гората, особено тази гора беше мой близък и верен приятел. Беше толкова красива за дълги или кратки разходки, за пикници, за ски. Толкова горски ягодки и къпини съм събирала от там, толкова силно се усеща от там аромата на синчец и теменужки. Прохладна сянка през лятото, свежа красива зеленина през пролетта, есенен мириз бор след дъжд и прекрасен шедьовър на природата през зимата. Толкова незабравими истории имам от там.

Бих прегърнала всяко дърво, за да усети цялата гора, че я обичам...но вече няма да имам тази възможност.

Каптажа на Кисийска мера, успяхте ли да го намерите?

 Днес дори взех мазохистичното решение да я обиколя. Но нямаше и след от пътеки, нямаше никакъв ориентир, такава голота. Не съм мислила, че ще има такъв ден, когато ще трябва да прекося гората, ходейки по стволовете и върховете на дърветата, прекрасните красиви, невинни жертви на този ураган.

Кисийския път

Един де. Една буря. Една разруха. Един тъжен край. И хиляди, хиляди, може би десетки хиляди трупове...

пътят за Черновръх

Думите са излишни...

Можеш да усетиш цялата им мъка...

И те плачат

А отсреща Балкана, който ми зеленееше целогодишно и всякакви малко горички тук-таме...няма ги вече...просто няма ги.
Разбрах и за центъра, че там 2 големи прекрасни дървета насила да отсечени, just in case. Който както иска да ме убеждава, аз това не мога да го приема - ти да преживееш толкова тежка буря, такъв ураган и да си един от малкото оцелели, да си се борил, да си се задържал, да си победил силната стихия....и да те УБИЯТ насила.

Това е един от най-черните дни, които не съм могла и да си представя...Не мога да се отърся от гледката, не мога да приема, че е реалност... Просто е ужасно. И тъжно... Много тъжно... За един ден горите, в които съм прекарала щастливото си детство бяха изкоренени...За един ден детството ми беше изкоренено... Чувствам, че съм загубила част от себе си. Тази част от мен, която винаги ще ходи на разходка там, в моята гора, където се отърсвам от всички тежки и напрегнати неща от деня.

Ето още кадри от гробищния парк и центъра

♪ ♫ ♬"Храстът казал на дървото..."♪ ♫ ♬